ПИСМА НА ПОРТУГАЛСКА МОНАХИНЯ

 

                      Писмо първо

 

 О, но само да си помисля, любов моя, колко много искахте Вие занапред. О, клета чест! Вие бяхте предаден и ме предадохте с измамливи надежди. Страстта, върху която положихте толкова много моменти на удоволствие сега Ви причинява смъртно отчаяние, което не е нищо друго освен жестокостта на отсъствието, което го предшества. Що за отсъствие трябва да е туй, на което скръбта ми, макар и находчива, не може да даде по-тъжно название, за да ме лиши завинаги от погледа на тия очи, в които срещнах толкова много любов, които ме накараха да се чувствам изпълнена с радост, които иззеха мястото на всичко друго, и, които бяха всичко, каквото желаех? Моите очи, уви! Загубих единствената светлина, която им даваше живот, само сълзи са останали в тях и за тази единствена цел ги ползвам - да плача безспир, откакто научих, че сте се решили за раздяла толкова непоносима за мен, за туй че ще допринесе в най-скоро време за смъртта ми. И все пак ми се струва, че се вкопчвам в скръбта, чиято причина сте Вие. Посветих живота си на Вас в момента, в който Ви видях и намерих известно удоволствие в това посвещение. Изпращам Ви въздишките си хиляди пъти на ден, те Ви търсят навсякъде и в замяна на всичкото това безпокойство те ми носят едно предупреждение твърде истинно, уви, за нещастието ми - нещастие, което е достатъчно жестоко да ми попречи да се утешавам с надежда и което постоянно ме зове - спри, спри да се хабиш напразно, злополучна Марианна, спри да търсиш любим, който никога вече няма да зърнеш, който е прекосил морета да си тръгне от теб, който сега е във Франция в разгара на удоволствия, който не помисли и веднъж за скръбните ти мигове, който не би ти благодарил за мъките, за които не изпитва признателност. Но не, не мога да променя мисълта си тъй, че да мисля с лошо за Вас и съм твърде загрижена за благополучието Ви. Не искам дори да мисля, че сте ме забравили. Не съм ли достатъчно нещастна, че да се изтезавам с още подозрения? И защо трябва да полагам тъй големи усилия да забравя всичкото старание, с което Вие доказахте любовта си за мен? Бях толкова запленена от всичко това, че трябва да съм неблагодарна ако не Ви обичах все още със същия тласък, който моята страст ми даде докато се наслаждавах на признанията Ви в любов. Как е възможно споменът за моменти толкова мили да стане така горчив? И противно на тяхната природа трябва ли да служат само да изтезават сърцето ми? Уви, бедно сърце! Последното Ви писмо го доведе до непривично състояние; изтърпя толкова силни мъки, за туй че ми се стори, че се опита да се откъсне от мен и да тръгне да Ви търси. Бях толкова завладяна от всички тия бурни емоции, че не бях на себе си повече от три часа. Беше сякаш отказвах да се върна обратно към живот, който чувствах че ще погубя за Вас след като не мога да Ви го посветя. Въпреки всичко дойдох на себе си; утешавах се с чувството, че умирам от любов и освен това бях доволна от мисълта, че не съм задължена повече да гледам сърцето си разкъсано от мъка. Откак тия болежки се появиха страдам от лошо здраве, но мога ли някога да бъда отново добре докато не Ви видя? И въпреки това нося го (това) без мърморене след като от Вас иде. Каква е тая награда дето ми давате, задето Ви обичам тъй нежно? Но значение няма; решена съм да Ви обожавам целия ми живот и да не ме е грижа за никого друг и Ви казвам, че Вие също не ще успеете да обикнете друга. Нима можете да се задоволите с любов по-хладна от моята? Вероятно ще намерите повече хубост другаде (макар да ми казахте веднъж, че съм красива), но никога не ще намерите толкова любов - и нищо друго не е от значение. Не пълнете повече писмата си с любезности: не пишете и не ме заричайте отново да Ви помня. Не мога да Ви забравя и не мога да забравя, че ми позволихте да се надявам, че ще дойдете и прекарате време с мен. Уви! Защо не сте готов да прекарате целия си живот с мен? Ако можех да напусна тази тъжна обител не бих чакала в Португалия изпълнението на обещанията Ви. Безстрашно бих тръгнала по целия свят да Ви диря, да Ви следвам и обичам. Не смея да твърдя, че мога да съм това. Нямам намерения да храня надежда, която със сигурност би ми донесла утеха, в момент, когато не желая да чувствам нищо друго освен тъга. И все пак признавам как възможността да Ви пиша събужда у мен едно чувство на радост. Умолявам Ви да ми кажете защо решихте да ме омагьосате така, когато знаехте добре, че ще се наложи да ме изоставите. Защо толкова настоявахте да ме направите нещастна? Защо не ме оставихте на мира в покоите ми? Нима Ви сторих зло? Моля за извинение. Не Ви обвинявам. Не съм в състояние да мисля за мъст и аз виня само суровата си съдба. Струва ми се, че разделяйки ни, тя причинява всичката вреда, от която бихме се боили инак. Няма да успее в раздялата на сърцата ни, защото любовта - по-силна от нея - ги е обединила завинаги. Ако имате желание пишете ми често. Над всичко друго, елате при мен. Довиждане. Не мога да се реша да се разделя с това писмо. То ще попадне в ръцете Ви: как би ми се искало подобно щастие! О, колко съм наивна! Зная много добре как е невъзможно. Довиждане. Повече не мога. Довиждане. Обичайте ме завинаги и ме карайте да страдам още.